Какво е психическото насилие?

Психическото насилие няма синини. Няма счупени кости. Няма кръв. И точно затова често остава невидимо — за околните, а понякога дори и за самата теб.

То започва тихо. Почти незабележимо. Със забележка тук, с подигравка там. Със сарказъм, уж на шега. С „грижа“, която всъщност е контрол. И с времето… започваш да се губиш.

Психическо насилие е, когато:

• Те обижда. Постоянно. Дори и да е с „мил“ тон. Нарича те с думи, които те нараняват. Всеки ден.
• Те унижава пред други хора.
  „Тя е зле с парите.“
  „Не я бива в нищо.“
  Смях, но не и за теб.
• Те кара да се съмняваш в себе си.
  Казва, че си луда. Че си истеричка. Че си си въобразила. А ти започваш да се чудиш дали не е прав.
• Те изолира от близките ти.
  Критикува семейството ти, приятелките ти. Постепенно спираш да им се обаждаш. За да няма скандал.
• Те заплашва.
  „Ако ме оставиш, ще съжаляваш.“
  „Ще ти взема децата.“
  „Ще кажа на всички каква си.“
• Те контролира чрез мълчание.
  Не говори с дни. Наказва те със студ. Кара те да се чувстваш виновна, дори когато не знаеш какво си направила.

А най-тежката част? Че бавно започваш да вярваш, че ти си проблемът. Че наистина не струваш. Че може би заслужаваш всичко това.

Психическото насилие не оставя белези по кожата. Оставя белези по душата. И тези белези често зарастват по-трудно. То е също толкова истинско, колкото и физическото. Също толкова разрушително. И никога — никога — не е оправдано.

Ако се питаш дали това, което преживяваш, е насилие — има голям шанс да е. Интуицията ти не лъже.
Любовта не боли така.
Любовта не тъпче. Не мачка. Не унищожава.