Случвало ли ти се е да кажеш „Извинявай, че се чувствам така“? Не „извинявай, че съм те обидила“, не „извинявай, че съм сгрешила“. А извинение за самото чувство. За това, че си тъжна. Ранена. Притеснена. За това, че изобщо си посмяла да изпиташ нещо, което не се вписва в удобния сценарий на другия човек. На …
Случвало ли ти се е да кажеш „Извинявай, че се чувствам така“? Не „извинявай, че съм те обидила“, не „извинявай, че съм сгрешила“. А извинение за самото чувство. За това, че си тъжна. Ранена. Притеснена. За това, че изобщо си посмяла да изпиташ нещо, което не се вписва в удобния сценарий на другия човек.
На мен ми се е случвало. Много пъти. Да се свия в себе си, защото съм била „прекалено емоционална“. Да си прехапя устната, защото не било моментът. Да се усмихна с очи, пълни със сълзи, защото нямало смисъл да вдигам шум за нещо толкова „малко“.
Извинявах се за това, че ми е тежко. За това, че думите му са ме наранили. За това, че реакцията ми не е била удобна. За това, че съм реагирала изобщо. Понякога се извинявах още преди да кажа нещо. Превантивно. За да не ядосам. За да не се почувства той зле. За да не станат нещата „по-лоши“.
И така започнах да вярвам, че чувствата ми са проблем. Че не трябва да ги показвам. Че трябва да ги обясня, да ги омекотявам, да ги оправдавам. Сякаш сърцето ми трябваше да мине през одобрение, преди да бъде чуто.
Но любовта не е това. Любовта не кара човек да се извинява за душата си. Не те кара да се съмняваш в собствената си болка. Не те кара да се свиваш, за да се побереш в нечии очаквания.
Аз се извинявах, защото исках мир. Защото не исках да го загубя. Защото вярвах, че любовта изисква жертви. Но никой не ми каза, че жертвата не трябва да си ти.
Сега, когато погледна назад, виждам го ясно. Всяко извинение, което не съм дължала, е било камък върху мен. Тежал е, без да го усещам веднага. И когато най-сетне рухнах под тази тежест, дори тогава не обвиних никого. Просто казах: „Извинявай, че не мога повече.“
А истината е, че никоя жена не трябва да се извинява, че чувства. Че обича дълбоко, боли я истински, мълчи по-често, отколкото крещи. Това не е слабост. Това е сила, но само ако не я използваме срещу себе си.
Ако си се извинявала така — знай, че си заслужавала да бъдеш чута. Не редактирана, не коригирана, не омълчана. Просто чута. И обичана, дори когато си объркана, разстроена, ранима. Особено тогава.
Тагове:
Първо ме постави на пиедестал. Говореше за мен така, сякаш съм нещо рядко. Като човек, когото винаги е търсил. Слушаше всяка моя дума, запомняше дребни неща, гледаше ме в очите така, сякаш съм всичко, което някога е искал да докосне. Тогава си помислих, че съм щастлива. Не – бях убедена, че съм обичана. После дойде …
Не винаги насилието крещи. Понякога е тихо. Без звук, без синини, без следи. И точно това е най-страшното. Защото когато не можеш да го докажеш, започваш да се съмняваш дали наистина се случва. А то се случва — в нощите, когато лежиш до някого, който би трябвало да те обича, а ти си по-самотна от …
Почти всяка от нас е чувала репликата „ревнува те, значи те обича“. И някъде дълбоко в нас остава онова леко гъделичкане – като че ли трябва да се поласкаем, че някой се страхува да ни загуби. Но хайде да си кажем честно: кога ревността се превръща в нещо, което те стяга за гърлото? Кога любовта …