Това изречение се промъква тихо и страшно в съзнанието на много жени. Като опит за обяснение. Като защитна стена пред другите. Като начин да успокоиш себе си.
„Беше само веднъж.“
„Не е такъв по принцип.“
„Изнервен беше, не знам какво му стана.“
„После плака. Помоли за прошка. Съжалявал.“
Но има една истина, която никакво съжаление не може да промени: Един шамар никога не е „само“. Той е граница, която е премината. Той е първата крачка по една пътека, по която не искаш да вървиш.
И колкото и да те обича, и колкото и да съжалява, ръката, която се вдига веднъж, много често се вдига и втори път. И после трети. Но вече по-леко. По-уверено. Защото вече знае, че си останала. Че си простила. Че си преглътнала. И не, това не значи, че си слаба. Значи, че си жена с голямо сърце. С надежда. С вяра, че всеки може да се поправи.
Но има неща, които не се поправят с думи.
Ако някой удари любимата си жена, това не е „грешка от любов“. Това е насилие. А любовта и насилието не вървят заедно. Никога. Мъжът, който те обича, не те наранява – нито с думи, нито с ръце. Мъжът, който те уважава, намира друг начин да изрази болката си – не с юмруци. А мъжът, който те удря, показва не че е „сгрешил“… а че вярва, че има право да го направи.
Шамарът не е момент. Той е сигнал. Той казва: „Мога да премина тази граница“. Ако го преглътнеш, казваш: „Може би ще го направиш пак.“
Така че, ако някога си си казвала: „Беше само един шамар, но той съжалява“… спри за миг и попитай себе си: „Ами ако е само началото?“ И ако имаш дете, си задай и другия важен въпрос: „Искам ли дъщеря ми един ден да ми каже същото?“
Никой не заслужава да бъде наранен от човека, който уж го обича. Любовта не боли. А ако боли – вече не е любов, а нещо, от което трябва да се спасиш.