„Ако се старая повече, той ще се промени.“
Много жени минават през тази мисъл в някакъв момент от живота си. Не я казват на глас, понякога дори не я признават пред себе си, но тя се крие в малките жестове – в премълчаното, в още един компромис, в тишината, когато вътре ти крещи.
Ние, жените, сме научени да даваме. Да прощаваме. Да оправдаваме. И често, в името на любовта, стискаме зъби и се надяваме. Надяваме се, че с още малко търпение, още малко разбиране, още малко грижа – той ще се промени. Ще се събуди. Ще осъзнае. Ще се върне при нас различен, по-мек, по-внимателен, по-зрял.
Но истината е, че човек се променя само ако сам го пожелае. Не защото някой го е обичал достатъчно. Не защото си се раздавала без остатък. И със сигурност не защото си се пречупила, за да му стане по-удобно.
Раздаването е красиво, но само когато е взаимно. Старанието има смисъл, когато е видяно, признато и споделено. А когато си единствената, която дърпа въжето на тази връзка, в един момент просто оставаш с въже в ръцете и чувство за вина, че пак не си дала „достатъчно“. Истинската сила не е в това да търпиш. Истинската сила е в това да спреш. Да спреш да чакаш някой да се промени, и да започнеш да се връщаш към себе си. Защото не е нужно да се стараеш повече, за да бъдеш обичана. Нужно е просто да бъдеш обичана – истински, искрено и без условия.
Това не е статия за мъжа. Това е статия за жената.
За жената, която се е изгубила, докато се е борила.
За онази, която най-сетне е решила да спре да се старае за него…
…и да започне да се старае за себе си.