Това изречение често идва в най-самотната нощ. Когато леглото е прекалено голямо. Когато спомените говорят по-силно от реалността. Когато започваш да се съмняваш не само в любовта… а и в себе си. „Никога няма да намеря друг, който да ме обича така.“ И колкото повече го повтаряш, толкова повече започва да звучи като истина. Но нека ти кажа нещо просто, човешки: ако тази „любов“ те е карала да се съмняваш в себе си, да мълчиш, да се прегъваш, да търпиш, да се губиш – тя не е била любов. Тя е била нужда. Привързаност. Навик. Страх от самота. Любовта никога не ти отнема себе си, за да ти даде другия. Ти си повярвала, че си „трудна за обичане“, защото някой не е успял да те обича правилно. Но неговата неспособност не е твоя стойност. Ти не си прекалено чувствителна. Прекалено тиха. Прекалено „изискваща“. Ти просто си била с човек, който не е знаел как да обича жена като теб — с дълбочина, с мисъл, с нужди, със сърце.
Истината е: любов има. Много. Различна. Здрава. Зряла. Тиха и сигурна. Може би не идва веднага. Може би ще трябва да пораснеш в себе си, преди да я посрещнеш. Но любовта не свършва с един човек. Любовта започва с теб. Когато се обичаш достатъчно, няма да си задаваш въпроса „дали ще намеря някой“… а ще си сигурна, че ще намериш само този, който заслужава да бъде с теб.
И когато дойде… няма да се чудиш дали това е любов. Ще знаеш. Защото няма да те кара да се молиш, да се доказваш, да се губиш. Ще бъдеш себе си – и ще си обичана точно така.