Да останеш или да си тръгнеш. Може би най-болезненият въпрос, който си задаваме, когато обичаме някого, но вече не сме сигурни дали обичаме себе си в тази връзка.
Търпението е добродетел – така ни казват. И да, има моменти, в които си заслужава да бъдем търпеливи. Когато човекът до нас се бори с нещо, но го прави с честност, отговорност и осъзнаване. Когато има действия, не само обещания. Когато има прошка, но и промяна. Когато виждаш, че и другият носи тежестта на трудните моменти – не я оставя само в твоите ръце. Тогава си струва да останеш. Да вложиш още малко от себе си, ако усещаш, че това “ние” има смисъл.
Но има и друга страна на търпението – онази, която граничи със саможертва. Когато чакаш някой да порасне, а той не иска. Когато прощаваш сълзи, които не водят до промяна. Когато се надяваш, че любовта ти ще го научи да не те наранява, а реалността е една и съща – ден след ден. Когато се молиш човекът до теб да започне да те уважава, да спре да те обвинява, да спре да те манипулира или крещи… но това никога не идва. Само думите “прости ми”, само “няма пак да стане”, само празни надежди, които те изтощават.
Истината е, че не си длъжна да търпиш всичко, за да докажеш, че обичаш. Любовта не трябва да е разпятие. Не трябва да е безкрайна борба, в която само едната страна се опитва.
Ако чакаш повече, отколкото живееш – не е търпение, това е загуба.
Ако плачеш повече, отколкото се смееш – не е любов, това е болка.
Ако той се променя само когато се страхува, че ще си тръгнеш – това не е осъзнаване, това е контрол.
Да си тръгнеш не значи, че си се провалила. Значи, че си избрала себе си. И това е най-смелото решение, което една жена може да вземе.
Остани, когато има за какво да се борите – заедно.
Тръгни си, когато само ти се бориш – сама.