Първо ме постави на пиедестал. Говореше за мен така, сякаш съм нещо рядко. Като човек, когото винаги е търсил. Слушаше всяка моя дума, запомняше дребни неща, гледаше ме в очите така, сякаш съм всичко, което някога е искал да докосне. Тогава си помислих, че съм щастлива. Не – бях убедена, че съм обичана.
После дойде първото подмятане. Нищо сериозно. Просто се пошегувал. Просто съм прекалено чувствителна. После започнаха критиките – уж градивни, уж за мое добро. После дойде студенината, а аз не разбрах какво съм направила. Опитвах се да върна онзи човек от началото. Опитвах се да бъда отново онова момиче, което заслужава онзи поглед.
Той се отдръпваше, аз се обвинявах. Той мълчеше, аз молех. Той се ядосваше, аз се извинявах. Постепенно забравих коя бях, какво харесвах, какво исках. Научих се да влизам на пръсти в стаята. Научих се кога да мълча, за да не го ядосам. Научих се да нося вина за неща, които дори не бяха мои.
И после, точно когато съм на ръба да се откажа, той се връща. Със същия онзи поглед. С онези думи от началото. Казва ми, че съм единствена, че просто е бил напрегнат, че не е искал да ме нарани. Прегръща ме така, че да повярвам, че съм в безопасност. И аз го вярвам. Всеки път. Защото имам нужда да го вярвам. Защото си казвам, че може би този път ще е различно.
Но никога не е. Следващият път идва по-бързо. Следващото унижение е по-болезнено. Следващата вина по-дълбока. Вече не знам как да се погледна в огледалото. Вече не знам коя е истината – неговата или моята. Вече не знам нормално ли е това, което преживявам. И най-страшното е, че започвам да вярвам, че го заслужавам.
Това е цикълът. Той не започва с шамар. Започва с комплимент. С внимание. С привидна грижа. И когато те има, когато си вързана, тогава идва истинското лице. Понякога крещи, понякога просто мълчи с презрение. Но те наранява по равно. И те връща в началото. Защото така оцелява тази връзка – чрез редуване на болка и обещание. На унижение и идеализация. На вина и илюзия.
Не защото не виждаш. А защото се надяваш.