Не винаги насилието крещи. Понякога е тихо. Без звук, без синини, без следи. И точно това е най-страшното. Защото когато не можеш да го докажеш, започваш да се съмняваш дали наистина се случва. А то се случва — в нощите, когато лежиш до някого, който би трябвало да те обича, а ти си по-самотна от всякога. В минутите, в които се свиваш под тежестта на нещо, което дори не можеш да назовеш, но усещаш, че те чупи отвътре.
Бях там. До него. И се молех. Не го казах на глас, защото знаех, че няма да го чуе. Или още по-страшното — че ще го чуе и пак няма да му пука. Знаеш ли какво е да не смееш да кажеш „не“, защото не знаеш каква ще е цената? Какво ще счупи този път — не чаша, не врата, а теб. Малко по малко. Тихо.
Тялото ми лежеше до него, но духът ми беше някъде другаде. Усещах допира му като студ. Мирисът му вече не ми напомняше на дом, а на заплаха. Кожата ми не беше моя. Просто чаках. Да свърши. Да заспи. Да стане сутрин. Да съм добре. Да не си спомням.
И не, не беше изнасилване в онзи учебникарски смисъл. Бях с него, живеех с него, споделях леглото му. Но нито един от тези факти не означаваше, че е имал право. А аз мълчах. Защото ме беше страх. Защото не исках още една сцена. Защото ми беше писнало да съм „прекалено чувствителна“, „драматична“, „винаги недоволна“.
Толкова много жени мълчим. Учени сме да се съобразяваме, да бъдем нежни, да не повишаваме тон, да разбираме мъжете, да не ги провокираме. Да не се държим така, сякаш нещо не е наред, дори когато всичко в нас крещи, че не е. И точно тогава се молим. Без звук. Без сълзи. Само с надежда.
Понякога, когато остана сама, си задавам въпроса защо не направих нещо. Защо не се защитих. И отговорът е прост — защото просто оцелявах. Защото когато си в капан, не мислиш за героизъм. Мислиш как да мине и този път. Как да не си виновна. Как да не станеш причина за нещо още по-страшно.
Никога няма да забравя как се чувствах тогава. И никога няма да си простя, че позволих. Но още повече — че се убедих, че това е нормално. Че това е любов. Или поне нещо, което прилича на нея, когато не си виждала друго.
Ако четеш това и си била там — мълчалива, притихнала, оцеляваща — знай, че не си сама. Знай, че това не е любов. И че не си виновна. Не защото си мълчала. А защото си обичала. И си вярвала. И си се надявала, че ще спре. Но понякога, за да спре, трябва ти да си тръгнеш.