Всички сме го чували – „В една връзка трябва да правиш компромиси.“ И да, вярно е.
Но понякога, под прикритието на тази красива дума, започваме да се губим. Малко по малко. Докато накрая в огледалото ни гледа някаква по-тиха, по-удобна, по-приемлива версия на нас самите – и дори не разбираме кога се е случило.
Компромис е да гледате различни филми, но понякога да избереш неговия.
Самоотрицание е да спреш да гледаш това, което обичаш, защото „той не го понася“.
Компромис е да го изслушаш, дори когато си ядосана.
Самоотрицание е да преглъщаш гнева си, защото той не „понася драми“.
Компромис е да се съобразиш с плановете му, понякога.
Самоотрицание е да престанеш да правиш планове, защото той винаги има други, и твоите „не са важни“.
Компромис е да срещнеш другия по средата.
Самоотрицание е да вървиш винаги към него, а той никога към теб.
Много жени се учат още от малки, че любовта значи да даваш. Да търпиш. Да разбираш.
Но никой не ни казва, че понякога да търпиш означава да се предадеш. Да разбираш – да се откажеш от себе си. Да даваш – да се изпразниш.
И това не е благородно. Това е бавно изчезване.
Понякога се будиш и не знаеш какво обичаш. Какво искаш. От какво се нуждаеш. Защото си толкова заета да не „прекалиш“, да не „настояваш“, да не „пречиш“.
Но любовта, истинската, не изисква да се смаляваш, за да има място за другия. Тя прави място и за теб.
Компромисът е временен жест.
Самоотрицанието е постоянна саможертва.
Можеш да обичаш някого, без да преставаш да обичаш себе си.
И ако не можеш – значи това не е компромис. Това е сигнал.