Почти всяка от нас е чувала репликата „ревнува те, значи те обича“. И някъде дълбоко в нас остава онова леко гъделичкане – като че ли трябва да се поласкаем, че някой се страхува да ни загуби.
Но хайде да си кажем честно: кога ревността се превръща в нещо, което те стяга за гърлото? Кога любовта вече не е свобода, а наблюдение под лупа?
Истината е, че границата между ревността и контрола е много, много тънка. И често я пресичаме, без да разберем – или по-лошото – когато вече е твърде късно.
Ревността може да е леко боцкане, невинно питане: „Кой ти пише?“, „С кого беше?“
Контролът е друг жанр:
„Не искам да се виждаш с нея.“
„Изтрий този контакт.“
„Сложи нещо по-прилично.“
„Спри да публикуваш такива снимки.“
„Дай ми паролата, ако няма какво да криеш.“
Понякога започва почти сладко. Интерес. Загриженост. “Просто се притеснявам за теб.” Но постепенно забелязваш, че все по-често се обясняваш. Все по-често мислиш по два пъти преди да кажеш нещо, за да не го подразниш. Все по-често се отказваш от себе си, за да запазиш “мир”.
Това не е ревност. Това е контрол, облечен в чувства.
И е опасен. Защото те кара да си мислиш, че е за твоето добро. Че ти е „враг собствената свобода“. Че ти трябва разрешение, не разбиране.
Любовта не иска да те смали, за да си „по-лесна за обичане“. Тя иска да растеш, дори ако това значи понякога да не си на неговия вкус.
Ако партньорът ти те обича, той ще се тревожи понякога, да. Ще ревнува леко, нормално е. Но никога няма да ти казва кой си, с кого можеш да си, какво да облечеш, как да говориш, как да бъдеш.