Колко пъти си го чувала? Колко пъти си го казвала – тихо, отчаяно, може би със сълзи в очите или със саркастична усмивка, която прикрива болка? „Всички мъже са еднакви.“ След поредната изневяра. След поредната лъжа. След поредния вик, манипулация, мълчание. След като си дала още един шанс и си се върнала при някой, който не знае как да държи сърцето ти с грижа.
И е лесно да повярваш в това. Защото, когато болката се повтаря отново и отново – само с различно лице – започваш да мислиш, че нещата никога няма да се променят. Че друг избор няма. Че просто такъв е светът.
Но не, не всички мъже са еднакви.
Всички токсични мъже са еднакви.
Всички, които не са пораснали, които не искат да се учат, които вярват, че имат право над теб, а не че трябва да бъдат до теб – те си приличат.
Но не всички са такива.
Разликата е, че когато си наранявана дълго, започваш да разпознаваш любовта през болка. И когато дойде някой, който не крещи, не контролира, не наказва с мълчание, не те кара да се съмняваш в себе си – дори не знаеш как да го приемеш. Ти не си го виждала често. Не си го живяла. Но той съществува. Съществуват мъже, които се държат като съюзници, не като врагове. Които не те принизяват, за да се почувстват по-силни. Които не се плашат от силна жена, а я уважават.
Заслужаваш такъв човек. И ще го разпознаеш само когато спреш да се задоволяваш с по-малко. Когато спреш да вярваш, че си длъжна да търпиш, защото „всички са такива“. Не, не са.
Просто истинските, здравите, уважаващите – те не крещят най-силно. Те не обиждат. Не те карат да се съмняваш в себе си.
Те тихо стоят до теб. И правят място за теб.
Без да се налагат. Без да нараняват. Без да си тръгват, когато става трудно.
Истинският проблем не е, че всички мъже са еднакви.
А че твърде дълго си приемала тези, които не заслужават място в живота ти.
Но вече не си длъжна да го правиш.