Звучи като състрадание. Звучи като разбиране. Звучи като обич.
И често — точно това е.
Когато си с някого, когото обичаш, нормално е да искаш да му дадеш повече. Да му помогнеш да се излекува. Да му покажеш какво е доброта, търпение, грижа. Да му простиш дори, когато боли. Защото “той не е лош, просто е имал трудно детство”, “никой не му е показвал как се обича”, “никой не е вярвал в него”…
Но истината е, че не можеш да се лекуваш чрез нечия болка. И още по-малко — да оправдаваш насилието с миналото.
Тежкото минало обяснява поведението. Но не го извинява.
Ти не си длъжна да поемаш чужди травми върху себе си. Не си психотерапевт. Не си спасител. Не си боксов чувал за нечия незараснала рана. Можеш да съчувстваш, да подкрепиш, да бъдеш до него в опитите му да се справи. Но само ако той иска. Само ако се променя. Не само на думи, а с действия.
Да имаш трудно минало не е лиценз да съсипваш настоящето на друг човек. И не е твоя отговорност да го научиш как се обича. Това не е твоята битка.
Твоята битка е да запазиш себе си. Да не се загубиш в чуждата сянка.
Може би той има нужда от помощ. Но ако тя идва на цената на собственото ти достойнство, психика или сигурност — значи е време да си тръгнеш.
Любовта не трябва да те кара да се чувстваш виновна, че не си успяла да спасиш някого.
Любовта е взаимност. А не спасителна мисия с изгаряне на себе си.