Истината зад една опасна заблуда. Толкова често чуваме тази реплика: „Ревнува ме, защото ме обича“. Звучи като нещо от филм — страстно, красиво, дори романтично. Жената си мисли: „Ако не го беше грижа, нямаше да ревнува“. И така започва да приема нещо тежко и задушаващо за доказателство на любов. Но нека бъдем честни:
Любовта не е притежание. Любовта не те ограничава.
Любовта не те кара да се чувстваш виновна, когато си просто себе си.
Ревността не е мярка за чувства. Тя е отражение на вътрешна несигурност, липса на доверие и често — нужда от контрол.
И когато мъжът казва „правя го, защото те обичам“, но едновременно с това:
- ти проверява телефона,
- те пита къде си и с кого на всяка крачка,
- се сърди, когато облечеш нещо по-късо,
- прави сцени, ако говориш с друг мъж
Това не е любов. Това е притежание, замаскирано като чувство. Ревността сама по себе си не е престъпление. Всички хора понякога изпитват несигурност. Но разликата е в начина, по който се справяш с нея. Един зрял човек не наказва другия за собствените си страхове. Той ги споделя, обсъжда, работи върху тях. А не ги излива върху теб под формата на контрол, обвинения и емоционални наказания.
Много жени са били научени да приемат ревността като комплимент. Като знак, че са желани. Че са важни. Но колкото повече време минава, толкова по-тежко става. Любовта започва да прилича на задушаване. Връзката се превръща в затвор, а ти – в нечие „неделимо притежание“.
Истинската любов не ревнува – тя се доверява.
Тя не контролира – тя уважава.
Тя не те затваря – тя те разширява.
И ако се чудиш дали „ревнува, защото те обича“ — попитай се как се чувстваш, когато това се случи. Спокойна и обичана? Или притисната, уплашена, виновна? Любовта не трябва да те кара да се обясняваш непрекъснато. Не трябва да те кара да се променяш, да се криеш, да се свиваш. Любовта не поставя под въпрос стойността ти всеки път, когато си просто жена сред хора.
Ревността не е знак, че си обичана. Тя е знак, че си с човек, който не обича себе си достатъчно, за да обича теб правилно.