Толкова често това изречение излиза тихо, със сведени очи и стиснати зъби.
„Търпя заради детето… То заслужава да има баща.“
И го казваш не защото си слаба. А защото си майка. Защото искаш най-доброто. Защото си убедена, че пълното семейство е по-добро от разбитото.
Но нека те попитам нещо, без осъждане — само с грижа:
Наистина ли е по-добре детето да расте с баща, ако този баща наранява майка му — с думи, с мълчание, с ръце или просто с отсъствието си, докато е физически там?
Децата усещат всичко. Те попиват напрежението, студенината, неизказаните думи и скритите сълзи. Те виждат, че мама се усмихва насила. Че татко се връща вкъщи и въздухът се променя. Че „семейството“ им е само снимка, не реалност. И тогава уж „запазеното“ семейство не ги защитава. Напротив — учи ги, че любовта е мълчание, преглъщане и страдание. Търпението ти не ги спасява. То ги научава какво да приемат един ден. Учи дъщеря ти, че жената трябва да търпи, за да „има семейство“. Учи сина ти, че мъжът може да е груб, безучастен, несправедлив — и пак да е „баща в къщата“.
Да, всяко дете заслужава да има баща. Но не на всяка цена. Не за сметка на спокойствието. Не за сметка на майката. Не за сметка на примера, който ще оформи бъдещия му живот. По-добре е да имаш отделни родители, които се обичат поотделно, отколкото „заедно“, но в болка и студ.
А най-важното е, че детето заслужава щастлива майка. Майка, която не живее на ръба. Майка, която се смее истински. Майка, която избира себе си, за да може да бъде силна и за него. Защото, когато спасиш себе си, показваш на детето си как се спасява и то.
Търпиш ли заради детето? Или се жертваш пред очите му? Време е да промениш историята. Не за да махнеш бащата от живота му. А за да върнеш майката в себе си.