Познато ли ти е усещането, че сякаш живееш с двама различни човека? У дома – мил, спокоен, грижовен. Навън – хладен, подигравателен, безразличен. Или още по-лошо – такъв, сякаш не си до него. И ти се чудиш:
„Кое е истинското му лице?“
„Защо, когато е с приятелите си, се държи с мен така, сякаш съм му товар?“
А вкъщи – всичко е наред. Понякога дори прекрасно. И се хващаш за тези моменти. За тази негова „по-добра“ страна. Убедена си, че някак си… просто не знае как да балансира между теб и „момчетата“. Че се опитва. Че не иска да изглежда „под чехъл“. Че е просто неудобно за него. Че не го прави нарочно.
Но когато човек те обича истински – той не те крие. Не те принизява, за да пасне на средата си. Не играе роли. Истинският мъж не се срамува от жената до себе си. Не се прави, че тя не значи всичко, само за да изглежда „свободен“ пред приятелите си.
Истинското лице на един човек е това, което показва, когато не му е изгодно да бъде добър. Когато има избор – и въпреки това, избира теб. Ако единственото време, в което се чувстваш ценена, е когато сте сами… А ако извън тези стени, ти си просто „жената, с която живее“ или „оная дето мрънка“ – тогава това не е партньорство. Това е самота в двойка.
Любовта не се доказва на четири очи. Тя се доказва, когато всички гледат. Тя не е тайна, която трябва да пазиш, за да не нараниш егото му. И да, разбира се, ще ти каже, че „не е така“. Че „си чувствителна“. Че „ти се струва“. Но какво ти казва тялото ти, когато си с него навън? Какво ти казва тишината след поредното „Шш, не сега, ще се изложим“?
Истинската любов не те кара да се чувстваш малка, за да изглежда той по-голям. Истинската любов е еднаква. Навсякъде.