Толкова пъти си го казвала. На глас. Наум. На себе си. На приятелка, която те пита: „Докога ще търпиш?“
„Сега не е моментът.“
„Сега имаме дете.“
„Сега му е трудно.“
„Сега търси работа.“
„Сега пестим.“
„Сега съм уморена. Ще почакам още малко.“
И така — седмици, месеци, понякога години. Отлагане на болката, защото е по-лесно, отколкото да я погледнеш в очите. Но знаеш ли кое е истината, мила? Няма подходящ момент да се разделиш с човек, когото си обичала. Винаги ще има нещо — някаква причина да останеш още малко. Някакво „не сега“, което ще звучи по-силно от собственото ти усещане за свобода.
А когато си изгубена, уморена и разочарована, лесно започваш да вярваш, че болката ти може да почака. Че твоето нещастие не е достатъчна причина. Че трябва да има нещо по-драматично, за да си „позволиш“ да тръгнеш.
Но не е така. Имаш право да си тръгнеш и само защото си нещастна. Без вина. Без обяснения. Без да чакаш удобен момент. Той няма да дойде.
Любовта не се поправя с търпение, когато само единият се старае. И не се запазва с жертви, които смачкват душата ти. Знам, че е страшно. Че може би няма къде да отидеш. Че не искаш да го нараниш. Че не искаш детето ти да страда. Но питала ли си се – какво вижда детето ти в очите ти всеки ден? Каква версия на майка си расте, наблюдавайки?
Сега не е моментът да се разделиш? А може би точно сега е моментът да се спасиш.